В днешно време, за всеки един от нас или поне за повечето, който проявяват интерес, е от голямо значение какво се случва по света и у нас. Аз лично някак си не си представям как би протекъл денят ми без да съм информирана какво се случва около мен, колкото и да не ми харесва какво чувам. Разбира се, друг е въпросът дали в действителност това, което чувам и виждам по телевизията, радиото, новините, вестниците и интернет е достоверно и до колко може да му се има доверие. Безспорно е обаче че медиите оказват огромно влияние върху всекидневния ни живот, отразяват се на преценката ни и формират нашето виждане за света и живота. Така погледнато, ако не са достоверни или по-лошо- умишлено манипулирани, то това хич не е добре.
И сега, след този извод сме поставени пред друга дилема: Как да разграничаваме тези медии, който ни дават адекватна информация, от тези, който просто ‘снасят’ някакви факти- грешно изтълкувани, преиначени или пък дори тотално невярни, целящи единствено да ни ‘замажат очите’, т.е. как да разберем на коя медия да се доверим? Отговорът на този въпрос аз още не съм намерила, независимо дали това се дължи на мнителността заложена в характера ми или безброй доказателства за неизпълнени обещания, чути в ефир- ще дам най-простичкия пример за това, защото не мисля, че има човек незапознат с този комичен случай, ще кажа само едно име: Симеон Сакскобурготски и прослувата реплика: ‘Вервайте ми!’. Тези думи бяха доста широко прокламирани, естествено, както е известно на всички- без резултат, но това вече отива към малко по-различна тема, аз искам единствено да изтъкна популялизирането на тази инициатива като цяло и нейната безрезултатност. Например точно в този момент слушайки новините и пишейки точно по тази тема за медиите чух следните думи по случая с палежите в последно време в българската столица- София: ‘Обвиняемият не е направил самопризнания, както се твърдеше преди няколко дни’, ‘МВР са обискирали грешния апартамент’. Като оставим настрана неспособността на органите на вътрешното ни министерство да се справи с нарастващата престъпност, важното в случая за нас е подадената от тях сензационна информация за прословутите показания, която в последствие се спука като сапунен мехур.
Съдейки по това, аз самата трудно намирам отговор на въпроса, на коя медия да се доверя и как да определя конкретната избрана телевизия или какъвто и да е друг източник, особено при условие, че ако вечер пуснете три различни канала и изгледате новините- една и съща ‘сензация’ ще бъде отразена по три коренно различни начина.
В крайна сметка, въпреки всичко това, няма как да не се доверяваме поне малко на медиите, защото в противен случай лишени от информация за случващото се около нас, ще се сдобием с едно доста неприятно чувство за неориентираност, което и сега си го има, но поне е леко разсейвано от време на време. Аз лично сравнявам отразената новина, която най-много ме вълнува и търся информация за нея от колкото се може повече източници.
Тук идва и въпросът за свободата на медиите. До каква степен медиите са свободни? Но ако източникът е един като в по-горе посочения пример- пресцентърът на МВР, тогава какво? И така получаваме отговора на един от нашите въпроси. Става ясно, че щом всеки си подава каквато и да е информация, явно достоверността вече не присъства като критерии за отразяване на новините. Каква пародия само... та нали това е висш държавен орган, на когото би следвало да се разчита, е как да стане ‘тоя’ номер като някак си те го правят невъзможно.
Говорейки за достоверността, няма как да не споменем обективността, тези двете си вървят ръка за ръка или поне би трябвало. Как сега да разберем коя медия е обективна, като всеки вид медия принадлежи на някоя група хора, обвързани с икономически интереси? Определени медии обслужват силните на деня! Ще дам пример, за да стане ясно. Преди едно известно време не повече от месец, гледайки обсъждането на изборите за кмет и президент, се уверих, че явно не само аз се съмнявам в достоверността и обективността на медиите. Предаването се излъчваше по Нова телевизия и по темата на даден въпрос, за когото няма да говоря, за да не се отклонявам от същността на проблема, проф. Вучков заяви, че БТВ е програмата на Първанов, тъй като излъчвали безброй материали за него и то със суперлативи. Моето мнение дали това е така или не няма значение в случая, но комичното в ситуацията е, че десет минути след това изказване по Нова телевизия последва материал- интервю с премиера- тридесет минутно изказване при това. Няма значение, коя телевизия, кого тайно или видно подкрепя, важното е, че го прави. Ама чакайте малко, какво беше онова понятие- обективността? И за да съм максимално ясна, твърдейки, че тя доста си отсъства мога да посоча и друг пример. Николай Бареков например от телевизия 7 явно твърдо стои зад премиера и подкрепя неговото правителство, което ясно пролича в сутрешния блок на телевизията, когато той със своя ‘обективен коментар’  се обяви против стачката на зърнопроизводителите и техните права.
И какво повече мога да кажа за българските медии, за тяхната обективност и достоверност, те в крайна сметка сами говорят за себе си. А ако трябва да споменавам и  жълтите вестници, то тогава дори ако някой смята всичко написано до тук за фантасмагории, ще се съгласи, че това е живото (е не точно) доказателство за злоупотребяване с получена информация и нейното използване. Дори не съм сигурно, че така наречените папараци, изобщо би трябвало да се категоризират като какъвто и да е вид медия.
Така погледнато стигам до извода, че в крайна сметка самата функция на медиите като цяло е напълно обезценена и безсмислена. На този етап информацията, която получаваме до някаква степен е ненужна след като не знаем до колко е вярна. И така, това е доста притеснително, но е наложително, ако вземем предвид това как работи ‘системата’ до този момент. Но нужно ли е така да се развиват нещата? Възможно ли е отново например да се озовем в ситуация, в която изобщо не знаем къде се намираме? Например аварията в Чернобил преди едно известно време, за която в България се разбира едва след 10 дни, на което може да се погледне двустранно, разбира се, предвид информационното затъмнение, което днес като понятие отсъства. Сега дори при най- малката и ненужна информация, нашите медии притежават уникалното свойство да правят от мухата слон, без дори да знаят какъв точно слон т.е. за какво става на въпрос.
Като заключение какво мога да кажа за медиите, така че Ани Салич да не се разсърди, че умаловажавам функциите на тази институция. Ами нищо. Поне едно нещо да не куцаше, добре щеше да е, лошото е, че нито качеството е на ниво, нито са спазвани базисните категории, поставящи основите на медиите като цяло и правещи ги важни за хората. 

Creative Commons

  Creative Commons е една съвременна идея на удивителен новатор- Лорънс Лесиг. Целта й е да помогне на хората да могат да разпространяват знанията и изобретaтелността си по целия свят. Creative Commons развива и подкрепя споделянето на иновации.
  За да ви запозная по-подробно с целите й и да разберете сложността на нейното развитие ще започна с един въпрос, който подлежи на обсъждане и буди интересни и различни мнения. Реалистични ли са възгледите на Лесиг за отворена култура? Възможно ли е наистина да бъде постигната тази негова цел за по-голяма достъпност. Трудно е да се каже, пък и от опит глава не боли, но изглежда невъзможна или ако не това, то поне страшно трудно постижима.
В съвременното общество, в което капитализмът е издигнат на пиедестал и играе най-важната роля в нашето съществуване и оцеляване. Като цяло, това, което искам да кажа е изключително просто- всеки човек се интересува от печалбата. Ако някой има възможност за печалба, защо да се лишава от нея. Именно за това много творци държат повече на възнаграждението от творбите си, което всъщност пък води до извода, че стимулът вече не е толкова създаването на велики прозведения, а печалбата от тях- възнаграждението от т.н. авторски права, в което, разбира се няма нищо лошо, даже напротив, няма по-хубаво нещо от това да превърнеш нещо любимо в професия, но само ако е така... Така погледнато на нещата, ако даден човек, реши да популялизира свое произведение, без значение какво, той ще се стреми към печалба от него и достъпът, за който Лесиг говори, трудно би бил достъпен.
  Но той е помислил за това, от тук идва друг вълнуващ ни въпрос- за необходимостта от реформа на авторското право. Това би било не само предпоставка, но и основа, за целите на Лесиг. Той оценява развитието на технологиите и иновациите. Лесиг търси именно балансът. И комплектът от типови договори за използване на авторските произведения е началото. По този начин, ако в повечето закони за авторското право нещата изглеждат така: ‘всички права запазени’, то в този комплект от договори на Creative Commons има доста голямa, въпреки че на пръв поглед изглежда минимална разлика: ‘ някои права запазени’. Това предоставя почти безкрайни възможности на всички потребители свободно да копират, разпространяват или използват дадено произведение, стига да е с некомерсиални цели, освен някои от тях, които позволяват дори и комерсиалното използване.
  Това, разбира се, се превръща в страшен плюс за потребителите, от което следва, че за всеки потребител би била изключително полезна промяната в закона за авторското право, но май само за потребителите, не и за самите автори на прозведенията, независимо от тяхната форма. От този извод пък се стига до проблема с пиратството, който си е доста нашумял от много време. Но зад него, в неговата основа, всъщност стои отново законът за авторското право. В никакъв случай не се опитвам да твърдя, че законът е виновен за неспазването на самия него, би било нелепо, просто казвам, че в крайна сметка едното води към другото. Както по-горе споменах парите са в основата на структурата на обществото днес и припомям, ако някой може да спечели си казва защо пък не, да обаче това важи и за противоположната страна, ако мога да имам нещо без да плащам защо пък не.
  Така погледнато стана доста объркано и може би леко хаотично, за това накратко- целите на Creative Commons са развитие на иновациите, тяхното разпространение и най-важното- тяхната достъпност. Заради закона за авторските права, хора, интересуващи се от дадени произведения не получават желания достъп до тях (за сега няма да обсъждаме причините) и с това усърдно се бори Лесиг- реформа в закона. Така може би би изчезнал и проблемът с питратството. Лесиг и Creative Commons предлагат и разкриват нови възможности за промяна и то каква бих казала. Това си е чисто и просто предлаган шанс за усъвършенстване не само на законите за авторското право, но чрез идеята за отворената култура и развитие в културния живот, който не бива да бъде изпускан, а насърчаван. Аз лично смятам, че по този начин много прекрасни и великолепни произведения, ще бъдат достъпни до много повече хора и като цяло повечето творби няма да са просто плод на печалба, а ще значат нещо и ще достигат до хората  като под достигат имам предвид по всеки възможен начин.